Почти 3 години след вота за Брекзит, повечето въпроси се очакваше вече да са решени. Въпреки всичко, ето ни и нас тук: не по-близо до постигане на сделка, отколкото бяхме след като член 50 беше приложен, и рискуващи вероятността, независимо от крайния изход, много малко хора накрая да са доволни.
Докато има, имаше и, за жалост, ще има сочене с пръсти още дълго време относно кой какво е направил, кой какво не е направил и кой какво е трябвало да направи, съществува една конкретна група хора, които, преди още първия вот да бе пуснат, вече се чувстваха разочаровани и игнорирани – емигрантите.
Статистиката към 2016 г. показва, че в Обединеното кралство живеят приблизително 5,3 милиона (8%) чужденци, като малко над половината от тях – 2,9 милиона (5%) – от Европа; и обратното, Обединеното кралство разполага с емигрантска популация от около 5 милиона, приблизително 1,2 милиона от тях живеещи в страни от Европейския съюз.
Независимо какво влияние са могли или са щели да окажат значителна част от тези емигранти върху Брекзит (или, в тази връзка, върху които и да било общи избори) – ние не сме тук, за да дискутираме „какво ако“-тата – фактът е, че не им беше позволено да го сторят. Поради липса на воля от страна на основните партии, законът за представителството на хората (Representation of the People Acts) от 1983 г. и 1985 г., който поставя ограниченията за гласуване, не бе отменен, което означава, че само британски граждани, които някога са живели в Обединеното кралство, но пребивават в чужбина от 15 или по-малко години, имат право да гласуват.
За жалост, по подобие на вота за Брекзит, това ограничение на емигрантското представителство е спорен въпрос, който все още никой не знае как да реши. Например, какво би направило период от 10-години не достатъчно дълъг, а такъв от 20 години прекалено дълъг; освен това, ако не плащате данъци и живеете там, трябва ли да имате право да гласувате? Дори ако погледнем съседите на Обединеното кралство, решенията са различни: И Франция, и САЩ, например, са делегирали с пълно избирателно право на своите граждани, независимо от местонахождението им; но пък Ирландия (понастоящем) и Канада (до януари 2019 г.) позволяват/позволяваха само на граждани, живеещи в страната, да гласуват на национални/федерални избори.
Според това ограничение, приблизително 700 000 британски емигранти, живеещи в страни от Европейския съюз, се водят без право на глас. Делата на няколко от засегнатите, отнесли случая си до британските и европейските съдилища, в крайна сметка бяха отхвърлени, като им беше казано, че техният случай реално не съществува, докато член 50 не бъде финализиран – подобно на пожарникар, който ви казва, че ще ви спаси къща, след като спре да гори.
Емигрантите както в Европейския съюз, така и в Обединеното кралство, са изправени пред огромни препятствия. Фиона Годфри, съпредседател на British in Europe, коалиция на британските граждани в Европейския съюз, описва британците, които ще продължат да пребивават в страни от Европейския съюз и се стремят към по-нататъшна интеграция, като пионки в игра, заявявайки: „Чуваме какво се казва неофициално на граждани на Обединеното кралство, които са сменили националността си – че те ще се смятат за британци за промоционални цели, т.е. няма да бъдат взимани предвид за по-нататъшно професионално развитие.“ И обратното, липсата на каквото и да е конкретно споразумение за окончателно уреждане, статут или свобода на движението създава несигурност за европейската емигрантска общност, живееща в Обединеното кралство, което вече кара някои да напуснат или поне да помислят за напускане.
Ако има нещо по-лошо от научаването на лоши новини – това е несигурността. С множество гласове по един и същ план, както и с явна неспособност да се постигне съгласие за какъвто и да е друг план, Уестминстър, във времето след референдума, не е помогнал с нищо. Освен това, въпреки че Брекзит „без сделка“ за мнозина изглежда като най-малко неприятния ход, имайки предвид невъзможността да се намери друг работещ план, той не е съвършен: Правилата на Световната търговска организация може да звучат всеобхватни, но дори те не взимат под внимание общите външни тарифи на Европейския съюз, ограниченията и регулациите върху търговията в сектора на услугите, или въпросите на свободата на движението, засягайки по този начин всички емигранти. Докато бе премиер, Маргарет Тачер веднъж каза: „Да, лекарството е жестоко, но пациентът се нуждае от него, за да живее.“, вероятно сега, за да бъде открито най-доброто работещо решение, трябва да се запитаме колко жестоко лекарство е готов да приеме пациентът.
