Свързваме го с Краля на блуса Би Би Кинг, с нюанса на небето привечер, или с усещането да бъдеш изоставен от дългогодишната си любов. Да, това е класическото синьо и по-конкретно нюансът 19-4052, който беше обявен за цвят на 2020 година от Института за цветовете Pantone. Повече от 2 десетилетия институтът след внимателно обмисляне и анализ на тенденциите избира цвят на годината, който се очаква да повлияе на развитието на продуктите, графичния дизайн и опаковките в индустрии като модата, индустриалния дизайн и обзавеждането на дома. Обобщавайки изводите на Pantone, класическото синьо обхваща копнежа към спокойствие, увереност, хармония, концентрация, стабилност и ведрост в момент, когато тези ценности изглеждат диаметрално противоположни на ежедневието ни – днес всичко изглежда в състояние на светкавичен, драматичен, хаотичен катаклизъм. Въпреки че това обяснение може да ни помогне да разберем защо този цвят е най-популярният сред американците и европейците, нека се поровим малко по-дълбоко в думата, нюанса на цвета и тяхната употреба.
Когато става въпрос за анализ на цвета, технологията ни дава най-лесният отговор – синьото е светлина с доминираща дължина на вълната между приблизително 450 и 495 нанометри и честота между 606–668 THz, или, ако го гледаме на компютър, това е # 0000FF. Някъде по средата на тези параметри, думата classic (класическо) в израза обозначава етимологично факта, че това е стандартно, чисто, „истинско“ синьо, произхожда от латинската дума classis, със значение „от най-висок клас или с най-голямо значение“ и е използвана за пръв път в този смисъл в творбата на Робърт Кодри A Table Alphabeticall (1604). Колкото до описанието на самия цвят, терминът blue е използван за пръв път около 1300 г. в разказ за детството на Исус, споменат в изданието от 875 г. на Altenglische Legenden (Староанглийски легенди) на Карл Хорстман: „Тази тъкан е в ярко син цвят, а тази е зелена“, заедно с всичките й вариации (като blew, bliu, blu, и blwe). Терминът навлиза в английския език чрез старофренската blew, bleu и произлиза от протогерманската дума за цвета на ясно небе, blæwaz.
В сравнение с други основни цветове като червено, кафяво и черно, синьото е относително нов цвят. Поради факта, че присъства рядко в природата и се превръща трудно в бои и пигменти, синият цвят е неуловим и скъп през по-голямата част от 6000-та си история до такава степен, че не се споменава в творбите на древните гърци, включително и в поемите на Омир. Нещо повече – някои учени дори предполагат, че способността да виждаме и възприемаме синия цвят се дължи на сравнително модерна еволюция на зрението. Известно е, че първите сини багрила са направени от растения като сърпица и индиго, а пигментите са произвеждани от смлян азурит или от скъпоценния камък лапис лазули, добиван в Афганистан. Поради скъпото производство и транспортиране, много бързо са разработени алтернативи – 2500 г. пр. н. е. древните египтяни започват да смилат и нагряват силициев диоксид, вар, мед и алкални соли, като по този начин създават първия синтетичен син пигмент. С разпространението на технологиите цветът скоро се появява в Персия и Рим и много векове по-късно, благодарение на католическата църква, която решава през 431 г. след Христа да разграничава светиите по цветове, западноевропейците се запознават с цвета чрез изображения на Дева Мария, която е била изобразявана в синя роба. Свързването на цвета с Дева Мария помага той да бъде асоцииран с нейните качества, особено с невинността и искреността й, откъдето идва и употребата на израза „истинско синьо“, възникнал през 1630-те, но някои други качества, придавани на синьото, идват от външни източници или от ежедневната употреба. Например връзката между синьото и божествеността може да се проследи до египетския бог Амон, който можел да накара кожата си да посинее, за да лети из небето, без да бъде забелязван. Освен това простият факт, че само властимащите и хората от „по-висшите“ класи могат да си позволят скъпите оцветители и пигменти, за да оцветят нещо в син цвят, спомагат цветът да бъде свързван с идеята за стабилност, добродетел и мъдрост.
Разбира се, в допълнение към всички тези положителни качества, цветът има някои негативни черти, които мнозина от нас са изпитвали. Тъй като цветът се счита за сравнително „хладен” (за разлика от „по-топлите” цветове), както и фактът, че го свързваме със синини, забавена циркулация на кръвта и заболявания, англоговорящите често го асоциират с тъгата, меланхолията и… неприличният език. Първият пример за тази употреба може да бъде открит около 1450 г., когато английският поет Хенри Ловелих превежда стихотворението на Робърт де Борон „Историята на светия граал“: „Сърцето й беше едновременно посиняло и почернено заради смъртта на приятелите й“. Грубият или нецензурен език или ситуации са наречени за първи път „сини“ от Джон Митфорд (който използва псевдонима Алфред Бъртън) в стихотворението от 1818 г. The Adventures of Johnny Newcome in the Navy. И накрая да се върнем отново на великият Би Би Кинг – първото споменаване на блуса като музикален жанр, свързан с нашия дълбоко почувстван цвят, вероятно произхожда от английския израз от 17-ти век the blue devils (сините дяволи), отнасящ се за халюцинации, породени от тежка алкохолна абстиненция, е в брой на Chicago Tribune от 11 юли 1915 г.: „Ето, така въздейства блусът върху всички: отнема това, което означава името му – тъжното настроение.“
Ако прегледаме ранните традиции на индуизма, трябва да добавим, че синият цвят е свързан с чакрата на гърлото, която е основният център на изява и комуникация. В крайна сметка, кой друг цвят може да съдържа такова разнообразие от чувства, разбирания и изрази? Той вдъхва тъга и надежда, внушава чистота и съдържа непристойни намеци, зарежда както със сила, така и със спокойствие. С други думи – това е идеалният цвят за 2020 година.
