Скролването с мишката на компютъра е на път да се превърне в олимпийски спорт. Шегата настрана, но истината е, че в последното десетилетие времето, което прекарваме в интернет, се е удвоило и по-голямата част от комуникацията ни се осъществява онлайн, при това с напълно непознати хора. А поради скука, склонност към размотаване или поради някакви по-дълбоки причини, някои от нас много често се впускат в спорове в секциите за коментари.
Провеждането на смислен разговор е достатъчно предизвикателство, но да критикуваш доброжелателно само по себе си е изкуство. И макар да е съвсем естествено човек да си има мнение, за предпочитане е да сме по-скоро информирани, отколкото упорито да защитаваме позицията си. Свободата на словото е фундаментално човешко право, но когато стане дума за спорове, трябва да помним какво е казал Волтер преди петстотин години: „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш“.
Изкуството на спора е идея, достойна за вниманието на философи и мислители, като целта е най-добре дефинирана от Артър Мартин в неговото ръководство за изкуството на разговора от 1866 г.: „Нека целта ви е да достигнете до истината, а не да победите опонента. Така никога няма да сте на загуба, когато губите в спора, а ще спечелите ново откритие“.
В спора целта на опонентите трябва да бъде да достигнат до истината, а не да спорят в името на надмощието. Освен това изследванията показват, че човек има по-голям шанс критиката му да бъде взета под внимание, ако първо изрази съгласие с част от мнението на опонента, тъй като това го прави по-склонен да възприеме критиката и помага темата да бъде придвижена към конструктивна дискусия.
Самата дума dispute (спор, диспут) навлиза в английския език около 13 век чрез старофренската дума desputer (споря, съпернича си, дискутирам), която произлиза от латинската disputare (претеглям, изследвам, дискутирам, споря, обяснявам), а първият писмен източник, в който се споменава, е историческата и религиозна поема на средноанглийски Cursor Mundi (от латински „Владетел на света“). Във „Владетеля на света“ думата е под формата на глагол, а първият източник, в който тя е под формата на съществително, най-вероятно е творбата от 1638 г. на Томас Хърбърт Some years travels into divers parts of Asia and Afrique (Няколко години на пътешествия из различни части на Азия и Африка): „Без повече спорове или отлагане, той им заповяда да извършат екзекуцията“.
След тази екзекуция, етимологичната история на нашата дума диспут не се е отдалечила много от оригиналния си смисъл и начин на употреба до ерата на интернет, когато всяко докосване на клавиатурата има потенциала да причини сериозен международен спор.
В българския език думата диспут е синоним по-скоро на разгорещена обществена или политическа дискусия – среща на опоненти, които излагат становищата си и влизат в спор, за да защитят аргументите си, най-често пред широка аудитория. Диспут, разбира се, може да се проведе и край кухненската маса сред приятели, но тогава думата, която се използва, без съмнение е „спор“.
