Рентгеновите лъчи и радиоактивността вече са били известни понятия в научните среди, когато през 1895 г. Робърт Кроми пише роман със заглавие „Ударите на съдбата“ (The Crack of Doom). В него се разказва за луд учен, създал бомба с „големи запаси от етерна енергия, заключена в огромния атомен склад на тази планета“. Книгата е високо оценена от Х. Уелс, който по-късно споменава за пръв път израза атомна бомба в последната част на научнофантастичната си трилогия „Освободеният свят“. В нея друг учен успява да преобразува измисленото вещество carolinum в три атомни бомби с огромна разрушителна сила, продължаващи да избухват до безкрайност.
След откриването на радиоактивността се е смятало, че физиката е на прага на пробив, който ще преобрази военното дело.
Само три години по-късно в списанието Yale Review, публицистът Симеон Странски поема щафетата от Уелс и продължава нишката на мисълта му в статията си „Удължаването на мира”. В нея той пише: „Когато само с пускането на една атомна бомба ще можем да изтрием Париж или Берлин от лицето на земята, войната ще се превърне в нещо чудовищно и невъзможно“. Странски продължава по-нататък: „След убиването на жени и бебета от въздуха, вече не е лесно да се вярва, че едно механично съоръжение като атомната бомба, може някога да възпре мъжете да воюват“.
Думата атомна бомба се използва през следващите три десетилетия, но не особено често.
Във всички случаи физикът Лео Силард е прочел „Освободеният свят“ две години преди да открие как може да се освободи енергията от атомната верижна реакция, идея, която той патентова през 1934 г. Едва след използването на бомби в реалността в края на Втората световна война върху японските градове Хирошима и Нагасаки, изразът атомна бомба започва широко да се употребява по целия свят. Същата година се осъществява огромен скок от почти никакво използване до около 5 % на цялата художествена литература, в която се споменават атомни бомби.
