Джордж Майстер (1653-1713) е бил специалист по градини, който се присъединява към Нидерландската източноиндийска компания като войник с цел да получи шанса да проучи градинарството по света и през 1692 г. е предоставил на Запада смятаните за първи в целия свят доклади за японските „дръвчета-джуджета в саксия“. Въпреки това се е наложило да изминат още 250 години, преди японският термин бонсай да навлезе в езиците на Запад и да бъде разбиран без необходимост от превод. През 1950 г. г-н Норио Кобаяши, редактор на списание за бонсаи с дълга история, написва книгата „Бонсаи – миниатюрни дръвчета в саксия“ в опита си да отговори на въпросите от страна на западноевропейците, които проявявали все по-голям интерес към изследванията на японската култура.
Двата китайски йероглифа 盆 (бон) и 栽 (сай) се превеждат буквално като „поднос“ (или някакъв вид плитък съд) и „посаждане“, а в своята книга Кобаяши променя това значение на „миниатюрни дръвчета в саксия“. Това не е кой знае колко вълнуващ превод, като се вземат предвид дисциплината и уменията, които се изискват за създаването на такова специфично произведение на изкуството, затова може би не е изненада фактът, че на Запад продължава да се използва японската дума бонсай, която в допълнение към своята краткост и лекота на произношението придава силна нотка на екзотика.
Императорският палат в Токио днес е дом на един от най-старите известни бонсаи, датиращ от 17 век и смятан за национално съкровище. Интересно дали г-н Майстер някога си е представял, че миниатюрните дръвчета, които е открил по време на пътуванията си из Япония, един ден ще се окажат национално съкровище, което днес, през 2014 г., е поставено в центъра на Градината на японския император.
В България интересът към уникалния растителен вид е подкрепен от ежегодни изложения на „Бонсай Клуб България“ с демонстрации за оформяне на дръвчетата и конкурс за фаворит сред участващите бонсаи.
