Думата Дневник се използва за пръв път през 1581 година от съдията Уилям Флийтууд в писмо, в което той включва дневник на изминалата седмица. До началото на 17 век думата очевидно вече е била достатъчно известна, за да бъде включена от драматурга Бен Джонсън в пиесата му „Волпоне”, във фразата „Това е моят дневник, в който отбелязвам какво съм правил през деня”.
Личното споделяне на онова, което наистина се е случило, започва в периода на Ренесанса. Жанрът е въведен в английския език от Самюъл Пепис, който записва подробности от живота си между 1660 и 1670 година, като по този начин предоставя информация от първа ръка за Голямата чумна епидемия и Големият лондонски пожар, които едновременно опустошават Лондон. Пепис описва живота си на високопоставен държавен служител и личните си работи, включително и това, че е бил заловен на местопрестъплението от жена си.
В наши дни съществува цяла индустрия на писателите на дневници, които описват, оправдават, забавляват. Дневниците на Бриджит Джоунс и Ейдриън Моул проследяват по художествен начин пътя на героите от юношеството до кризата на средната възраст, а едно анонимно ( вече не, след като личността на авторката беше разкрита ) момиче на повикване описва своя съвсем нелитературен втори професионален живот. Дневникът на Хитлер предизвика буря от интерес по света дори след като бе обявен за фалшификат. Мнозина пишат само за да изразят себе си, като вероятно най-популярният дневник от този вид е дневникът на Ане Франк. Често деликатната граница между дневник и автобиография се губи. Но повече за това ще научите от блога ни в понеделник.
