Във Великобритания това би могло да бъде диалектът джорди, който се говори в северна Англия и в региона Мидлендс. Споменем ли Германия, това са баварците. Ако става дума за САЩ, това са хората от Средния Запад, Юга или Апалачите, а ако сте от място като Охайо, това може да подскаже от коя точно част на щата идвате. Естествено, говорим за езика и по-скоро за разликата при произнасянето му.
Начинът по който говорим всъщност е вплетен в сюжета на мюзикъла „Моята прекрасна лейди“ и подсказва много за това кои сме, откъде сме и какви сме. Извън забавлението обаче този вид езикова дискриминация може да навреди на говорещия.
Думата е изкована през 2008 г. в академичен труд, озаглавен La “mauvaise langue” des “ghettos linguistiques” : la glottophobie française, une xénophobie qui s’ignore („Лошият език“ на „лингвистичните гета“: френска глотофобия или ксенофобия, която се игнорира) от френските социолингвисти Жо Ардити и Филип Бланше. Френският термин glottophobie (или на английски glottophobia) се дефинира като: „Презрение, омраза, агресия, следователно цялостното отхвърляне на хора, действително или предполагаемо основано на вземане под внимание на определени езикови форми (като езици, диалекти или начин на употреба на езици), говорени неправилно, лошо от тези хора, като обикновено фокусът е върху езиковите форми и без винаги да е напълно ясна степента на въздействието, упражнено върху хората”. Класифицирана от авторите като форма на алтерофобия, която представлява „презрение, омраза, агресия, отхвърляне на хората заради тяхната другост или различие“, глотофобията се стреми да включи езика като фактор на дискриминация.
При създаването на думата Glottophobia като словообразуващ елемент е използвана древногръцката дума phobos, която означава „страх, панически страх, ужас, външно показване на страх, обект на страх или ужас“; но тъй като вече съществува съответният термин глософобия – страх от публично говорене (буквално „страх от езика“), авторите използват алтернативна форма на glosso-, glotto-, а подигравателното отношение към някого заради начина по който говори, е съвсем ясно.
Създаден преди по-малко от десетилетие, нашият термин влиза в светлината на прожекторите благодарение на политиката и медийното отразяване. По време на бурните френски президентски избори през 2017 г. набира популярност едно видео, на което лидерът с леви убеждения Жан-Люк Меланшон се подиграва на журналистка от югозападна Франция, като имитира акцента й, след което се обръща към насъбраната тълпа и задава въпроса: „Иска ли някой да ми зададе въпрос на повече или по-малко разбираем френски език?”. В резултат на този инцидент през следващата година въпросът за езиковата дискриминация е поставен на вниманието на френските законотворци, като кулминационната точка е моментът, в който депутатката Летиция Авиа предлага закон, включващ езиковата дискриминация сред другите форми на дискриминация. На 18 октомври 2018 г. тя публикува следния пост в профила си в Twitter: „Говорите ли по-лош френски, ако имате акцент? Трябва ли хората да търпят унижения, ако произношението им не е от стандартизирания вид?“
Въпреки че предложеният закон е внесен, темата все още повдига много съществени въпроси. Например, кога и какъв конкретен акцент може или трябва да бъдат смятан за нанасящ вреда? В кой момент може да бъде доказано, че акцентът – и единствено акцентът – е средство за дискриминация? И накрая – как можем да се предпазим от това? Както всички знаем от опит, владеенето на език може да предоставя свобода, но ако позволим на тази освобождаваща страна да се разгърне, езикът може да бъде и ограничаващ.
