02.10.2019

Импийчмънт / Impeachment

Импийчмънт / Impeachment – Дума на деня – EVS Translations
Импийчмънт / Impeachment – Дума на деня – EVS Translations

Макар да се смята, че настоящото широко използване на този термин се дължи на казаното по време на телефонно обаждане, употребата му не е нищо ново: някои хора по различни причини го използват през последните няколко години, а други са започнали да го употребяват далеч преди встъпването в длъжност на настоящия президент на САЩ. Особено в тези времена на политическо разделение не би трябвало да е изненада, че днешната дума непрекъснато се използва като заплаха към опозицията, макар че си струва да се отбележи, че официални процедури по импийчмънт са били стартирани 62 пъти от 1789 г. насам във федералното правителство на САЩ, което води до 19 реални импийчмънта и само до 8 присъди (всички те са срещу федерални съдии). Освен това, макар че само двама американски президенти (Джонсън и Клинтън) са били подложени на импийчмънт, никой от тях не е осъден. И така, какво всъщност означава импийчмънт и как протича процедурата?

Първо, нека се вгледаме в самата дума. Тя е съществително и означава самото действие, а коренът й е глаголът impeach, който идва от старофренската дума empeechier (възпрепятствам, спирам, преча) и произлиза от късната латинска дума impedicare (хващам или заплитам). Със структуриращата наставка за съществително -ment, нашата дума добива смисъла на „акт на възпрепятстване, на създаване на пречки“.

Въпреки че в крайна сметка говорим за опита нещо (или някой) да бъде спрян, начинът, по който терминът е бил използван, се е променил с течение на времето. Първата известна употреба на думата е в смисъл на обвинение и може да се открие в превода на Джон Тревиза от 1387 г. на Polychronicon, хроника, написана първоначално на латински от английския монах Ранулф Хигдън: „Ако тя премине боса без да се нарани през девет горящи палешника, нека да избегне неговия импийчмънт.” Освен в най-общ смисъл на обвинение, първата употреба на думата в правен контекст може да се открие в латинската правна концепция absque impetitione vasti, в смисъл на „без никакво наказание за нанесени щети“. Първата употреба на думата в този смисъл е в завещание от 1415 г.: „Завещавам на жена ми да го ползва до края на живота си без наказание за нанесени щети” в The Fifty Earliest English Wills in the Court of Probate (1882) (Петдесет най-ранни английски завещания в Съда по наследствено право) от Фредерик Джеймс Фърнивал.

Скоро след навлизането й в английския език като правен, морален или етичен начин за спиране на нещо, думата започва да се прилага и с по-обобщено значение. В такъв най-общ смисъл на пречка можем да я открием в писмата на семейство Постън The Paston Letters, A.D. 1422-1509, редактирани от Джеймс Герднър и публикувани през 1904, където през 1432 г. пише следното: „Всяко нещо, което предизвиква импийчмънт или води до импийчмънт.” Идеята за импийчмънт като нещо, което вреди, дискредитира или уронва престижа, се появява малко повече от век по-късно, в творбата на Едмънд Гест от 1548 г., A Treatise Againste the Preuee Masse: „Непоносимото уронване (импийчмънт) както на Христовата чест, така и на спасението на нашата душа.”

Разбира се, след всичко казано дотук, нека припомним откъде познаваме термина: като обвинение и търсене на отговорност от член в правителството на САЩ за големи престъпления или провинения. В този смисъл първата употреба може да се проследи до писанията на британския адвокат и политик Джон Ръшърт, който пише в Исторически сборници: Трета част 1640-4 (1692: „Лордовете настояваха за изпийчмънт на съдиите и на епископ Рен.”

Но дори и тази употреба на думата не хвърля достатъчно светлина върху разбирането й по начина, по който е използвана днес. И тъй като това е проблем на американското правителство, нека я разгледаме в този контекст.

Като начало, импийчмънт съвсем не означава присъда и има повече общо с обвинителния акт в наказателното право; нещо повече, дори да има присъда, всичко, което следва, е въпросното лице да бъде отстранено от длъжност (заедно със забраната отново да получи тази длъжност), но това не го освобождава от допълнително наказателно или гражданско преследване, ако се сметне за необходимо. Самата процедура е разделена: или Камарата на представителите, или Сенатът (обикновено Юридическият комитет) могат да разследват въпроси, които се считат за проблемни; извършеното разследване се връчва на Камарата на представителите, която трябва да гласува клаузите на импийчмънта; накрая въпросното лице е съдено от Сената, където импийчмънтът изисква гласовете на две трети от сенаторите.

Що се отнася до това защо има само 8 присъди при 62 опита за импийчмънт, има сериозна причина за такъв нисък процент. Първо, тежестта на доказването е оставена на преценката на отделните сенатори и представители, което дава възможност за лични и политически пристрастия. Второ, в конституцията на САЩ ясно е записано, че импийчмънт се гласува за „измяна, подкуп или други тежки престъпления и провинения,” но никъде не се дава модерно, правно и задълбочено обяснение на онова, което се счита за „тежко престъпление и провинение,” така че всичко е обект на тълкувания. Трето – и може би най-лошото – е, че по-голямата част от процедурите в исторически план нямат много общо с действителното престъпно поведение: по-малко от половината от всички клаузи за импийчмънт на Камарата на представителите са свързани с престъпно поведение или действителни криминални деяния, като някои дори използват като мотиви за производство пиянство, груба реч, поведение, предхождащо заемането на публичната длъжност, пристрастно вземане на решения и т.н. Така че, и в настоящия случай, както и в много известни случаи преди това, импийчмънтът може да бъде или предпазна мярка срещу злоупотреба с власт от онези, които смятат, че са над закона, или може да се превърне в най-лошата форма на разточителен, предубеден, дребнав политически театър, просто зависи от политическите пристрастия.