Какво е необходимо за да бъде едно послание запомнящо се? Както всички знаем, поради начина, по който функционират нашите мозъци, е много по-лесно да запомним интересна история, отколкото сухи факти. Освен това нашите мозъци обработват визуална инфромация по-добре от обикновен текст, което обяснява защо 65% от хората са по-добри визуални ученици и 40% от хората реагират на визуалната информация по-добре, отколкото на обикновен текст. Ето защо, от ключово значение е информацията да бъде представена по интересен визуален начин, а един от основните начини за това е чрез днешния термин, кинетичната типография.
Въпреки, че терминът може да изглежда обезсърчително на пръв поглед, неговите съставни думи са лесни за разбиране. Прилагателното кинетичен идва от гръцкото kinetikos, което означава „движение, пускане в движение“, и което в този случай е използвано за пръв път от Джон Линч в книгата му „Метална скулптура“ от 1957 г., като художествена конструкция, която зависи от движение за своя ефект: „Може да е по-лесно да се дефинират конструкции, стабили, мобилни и кинетични скулптури по това, което те не са.“ Идващо от гръцкото typos, „тип“, и grapheia, което означава „писане”, типографията се отнася за изкуството и практиката на печат, както за първи път споменава сър Томас Браун в работата си от 1646 г., Pseudodoxia epidemica (или Често срещани грешки): „Тези малки и памфлетни договори…, парчета, които поддържат по-скоро типография, отколкото истинност. “
Красотата на кинетичната типография е в способността ѝ да взема статични думи и чрез движение да им дава въздействието и резонанса, които обикновено са запазени за визуалните средства. Разбира се, живеейки в свят на почти постоянна информация и творчески източници като Apple Motion, Adobe Flash и Adobe After Effects, лесно е да предположим, че кинетичната типография е продукт на компютърната ера; но в действителност тя е много по-стара. Връщайки се към генезиса на движещите се картини, един от първите примери на анимирани букви може да бъде намерен в работата на режисьора и илюзиониста от началото на 20-ти век – Жорж Мелис. Що се отнася до самия термин, въпреки че точният му произход е доста неясен, се смята, че е възникнал в края на 50-те години на миналия век, покрай работата на пионера на кинематографичния дизайн Саул Бас, който първи е въвел кинетичната типография в такива класики, като „Север–северозапад“ (1959) и „Психо“ (1960) на Алфред Хичкок.
Извървяли сме дълъг път от тези ранни примери в киното, и въпреки, че обикновената кинетична типография (където текстът се движи по отношение на друг текст на екрана) все още може да добави акцент към статичен текст, новата идея за „течна“ кинетична типография има потенциал да добави слоеве от дълбочина и смисъл на съобщение, което иначе би било само думи. Например, добавянето на форма към визуализираните думи може да подсили идеята, или използването на определени движения, може да предаде изненада, страх или тревога, и да добави дълбочина, акцент и емоция към това, което иначе би било плоско изявление.
