Озонът е основно кислород, като структурната модификация има допълнителен атом, но точно в този допълнителен атом е съществената разлика. Докато кислородната молекула е стабилна и газът е жизненоважен за нашия живот, молекулата на озона е доста нестабилна и газът има определени вредни въздействия. От една страна, високата концентрация на озон в стратосферата на планетата ни образува озоновия слой, който ни предпазва от опасната ултравиолетова радиация на слънцето, но от друга − озонът на земята е замърсител на въздуха и нанася вреда на дихателната система на хората и животните (излагането на озон е свързано с преждевременна смърт, астма, бронхит, сърдечен удар и други кардиопулмонарни проблеми). Това звучи доста иронично, защото генераторите на озон се рекламират като въздушни препарати за дезинфекция и ароматизиране на нашата вътрешна среда.
Озонът има силен аромат, а необичайната му миризма е записана за пръв път през 1785 г. от холандския химик Мартин Ван Марум, а след повече от половин век през 1839 г. немско-швейцарският химик Кристиан Фридрих Шьонбайн е първият, който успява да изолира газообразното химично вещество и да изкове името му озон, от гръцката дума ozon – сегашно причастие в среден род на ozein (мириша, издавам аромат).
Името навлиза в английския речник при изреждането на аргументите на Шьонбайн да изкове термина в Reports of the British association for the advancement of science (Доклади на британската асоциация за напредъка на науката) от 1841 г.: „Ще разгледам ароматния принцип като елементарно тяло и ще го нарека Ozone поради силната му миризма.“
Колкото до озоновия слой, той е открит през 1913 г. от френските физици Шарл Фабри и Анри Бюисон. Следват многобройни опити за изработване на инструменти и методи за измерване на слоя, като едни от най-знаменитите за времето си − измерванията във видимата част от спектъра на французите Кабан и Дюфи през 1927 г., водят до първата записана употреба на термина в Proceedings of the Royal Society of London (Протоколи на лондонското кралско общество): „Кабан и Дюфи измериха височината на озоновия слой чрез измерване интензивността на слънчевата светлина при много ниско слънце“.
Първата международна конференция за озона се провежда в Париж през 1929 г. в опит за координиране на научните изследвания в тази област, а Международната комисия по озона е официално създадена през 1948 г. с цел да организира изследване на озона за Западна Европа и да подпомогне създаването на озонови станции в други части на света.
Откриването на дупката в озоновия слой промени света. Тя е наблюдавана за пръв път от екипа на НАСА за обработка на озоновия слой през 1977 г., но е официално потвърдена през 1985 г. от британски антарктически изследователски екип, а новината залива пресата през 1986 г., като заглавието в Science news е „Озонова дупка над Южния полюс.“
В резултат на откритието в света се разпространиха слънцезащитните продукти и беше поет ангажимент за ограничаване употребата на разрушаващи озона химикали и аерозоли с хлоро-флуоро-въглеводороди, а Протоколът от Монреал за веществата, които разрушават озоновия слой, проправи пътя за устойчивостта през 1987 година.
Днес площта на озоновата дупка е 20 пъти по-голяма в сравнение с първите измервания от 1979 г., но през последната година се наблюдава лека положителна тенденция, като учените предричат, че мерките за устойчивост могат да помогнат на озоновата дупка да се възстанови отново до нивата си от 1980 г. около 2070 година.
