Явлението, което описва днешната дума, е широко разпространено, като почнем с учениците още от началното училище и стигнем да изследователя и политика, така че днешната дума лесно се откроява, но е трудно да бъде разбрана в дълбочина. На комика Стивън Райт се приписват думите, произнесени полу на шега: „Краденето на идеи от един човек се нарича плагиатство; краденето на идеи от много хора се нарича изследване”, така че, ясно е, че можем да се опитаме да разберем по-добре какво представлява плагиатството.
Най-общо казано плагиатството се определя като присвояване на нечий чужд труд и представянето му като свой, умишлено или случайно. Ако разгледаме самата английска дума plagiarism, като изключим окончанието –ism, което подсказва, че става дума за съществително, използвано в практиката, коренът plagiary идва от латинската дума plagiarius (с първоначално значение „похитител или грабител“) и е била използвана за пръв път от римския поет и автор на епиграми Маркус Валериус Мартиалис в смисъл на „литературен крадец“. Първата употреба на думата в английския език може да се открие в отговора на Ричард Монтегю на творбата на Джон Селдън History or Tythes, the Diatribæ Upon the First Part of the Late History of Tithes, който задава риторично следния въпрос през 1621 г.: „боите ли се че могат да ви обвинят в плагиатство?”
По-късно през 1780 г. значението на термина се разширява и включва нещото (творба, идея, дизайн и т.н.), коeто е бил обект на плагиатство, както може да се види в пиесата на София Лий The Chapter of Accidents: A Comedy, където, в предговора, тя пише следното: „Като осъзнавах собствената си оригиналност и като си представях как най-големият ми враг би могъл да ме обвини в плагиатство, въпреки че темата е нова за театралната ни сцена, а единственото ми престъпление беше, че го отрекох, върнах преведената пиеса, а моята остана в чекмеджето няколко години.”
Разбирането на плагиатството изглежда сравнително ясно на повърхността, но подводните камъни могат да се усетят, ако се сблъскаме с изявление от рода на това на Джеймс Тайт, който през 1884 г. в творбата си Mind in Matter: A Short Argument on Theism, заявява следното: „Развитите езици се развиват главно чрез плагиатство и фонетично изопачаване.” Любопитна е и версията на Марк Твен, автор на прочутите изречения: „Няма такова нещо като нова идея. Това е невъзможно. Ние просто вземаме някои много стари идеи и ги поставяме в някакъв умствен калейдоскоп. Завъртаме го и те оформят нови и любопитни комбинации. Продължаваме да въртим и да създаваме нови комбинации до безкрайност; но те са все същите стари парчета от цветно стъкло, които са били използвани през всички епохи.” И така, къде можем да теглим чертата и какво може да се счита за „общо познание” (т.е. нещо, което не може да бъде плагиатствано поради широкото му разбиране), особено в тази епоха на постоянно, мощно бомбардиране с информация?
На кратко – не знаем. Поради обтекаемостта на дефиницията какво точно представлява плагиатството, както и разбирането, че плагиатството, за разлика от нарушаването на авторските права, е само неморално и неетично (но не е престъпление), никога не е имало еднозначно разбиране за това докъде се простира плагиатството, какво е и какво не е, и как такива неща като пародията, стилът, традицията, почтената употреба или дори небрежността се вписват в уравнението. В същото време най-добрият начин да спазвате правилата не се е променил още от древността: позовавайте се на автора там, където е необходимо, независимо дали става дума за конкретна снимка, данни, цитат, или дори когато перифразирате някого.
