Независимо от това дали смятаме, че промените в климата, причинени от човека, са сериозен проблем или не, всички можем да се съгласим, че никой не иска да живее в прекомерно замърсена среда. Въпреки че има прости, ежедневни стъпки, които можем да предприемем, като например събирането на отпадъци и рециклирането, по-големите проблеми изискват по-мащабни решения. На персонално ниво това може да доведе до стъпки като закупуване на по-ефективно хибридно превозно средство и ефективни домакински уреди; въпреки това, за да се извърши промяна в сектора, в конкретна страна или международно ниво, системи като днешния израз – Emission Trading (търговия с емисии), често се използват.
Известна и с израза „лимити и търговия“, търговията с емисии включва намаляване на атмосферното замърсяване чрез издаване на разрешителни от правителството, за да може да се отделя определено количество замърсители за определен период от време.
Ако раздробим израза на съставните му елементи, ще видим че той включва съществителното trade, изразяващо действие, което идва от среднохоландската или среднодолногерманската дума trade, със значение на „път или курс“ (като курса на търговски кораб) и е използвана в смисъл на покупка и продажба на стоки и услуги в творбата на E. Бонър, епископ на Лондон, който пише през 1556 г: „Почтени благочестиви напътствия и информация за търговията и отглеждането на деца.” Втората част на израза или какво точно се търгува, е съществителното emission, чиито корени могат да се открият в латинския израз ex mittere, със значение „изпращам“ и е използвано за пръв път в контекста на нещо много леко, което трудно се измерва като светлината, топлината, газовете и дори, първоначално, душата, от Франсис Бейкън, философ и учен, който около 1626 г. пише в творбата си Sylva Aylvarum; or, A Naturall Historie: „Гъделичкането предизвиква смях. Причината може да е в излъчването на духовете“.
Що се отнася до нашето съвременно разбиране на термина, емисиите, които се отнасят конкретно до замърсители или парникови газове, изпускани в атмосферата (обикновено поради човешка дейност), могат да бъдат проследени до брой от 1966 г. на списание the Journal of the Air Pollution Control Association, в който е публикувано заглавието: „Емисии от карбураторни двигатели и двигатели с впръскване на гориво.” Отивайки още по-далеч, идеята за търговия с емисии е използвана за първи път на 13 декември, 1978 г. в списание Chemical Week, където пише: „Сред ограниченията на програмата е и изискването, че само един и същ замърсител може да бъде заменен, а в някои категории е въведена забрана за търговия с емисии. “
Въпреки че първото споменаване на термина се е случило в края на 1978 г., ефективността на идеята е била добре позната и преди това: серия от компютърни симулации, проведени от Елисън Бъртън и Уилям Санджър за американската национална администрация за контрол на замърсяването на въздуха (предшественик на Американската агенция за опазване на околната среда) от 1967 г. до 1970 г. потвърждава полезността на концепцията. По същество, вместо просто да предизвиква икономическа несигурност, като води до произволни съкращения на индустрии и икономически сектори поради негъвкави екологични разпоредби, системата се опитва да използва идеите за свободния пазар, за да разпределя ефективно ресурсите, като същевременно се стреми да насърчава намаляването на замърсителите, както и да минимизира икономическите последици от опитите да се направи повече с по-малко. На практика ефективността на такава система може да се види в системата за търговия с киселинни дъждове (за азотни оксиди и серен диоксид), която възниква от предложението на Фонда за защита на околната среда, включено в Закона за чистотата на САЩ от 1990 г., което води до намаляване на емисиите на киселинните дъждове с 3 млн. тона в първата година от използването на механизма за търговия.
Поне концептуално, логиката на търговията с емисии предлага редица ползи. На първо място, тя дава информация и прозрачност на отделните лица, както и на правителството – ясно е какъв напредък е постигнат за намаляване на емисиите, кой е допринесъл за този напредък и, което е по-важно – кой не е. Второ, тя създава нов икономически ресурс за бизнеса и промишлеността, който, ако не използва кредити, може да ги продаде за печалба на други предприятия / индустрии. Трето, всеобщата надежда е, че вместо да се притеснявате дали разполагате с достатъчно кредити, това ще стимулира иновациите и прилагането на по-чисти, по-ефективни форми на енергия или средства за производство.
Разбира се, нито една система не е идеална: ползите винаги са съпроводени от някакви недостатъци, а в случая с търговията с емисии, дяволът е в подробностите. А и иновациите и внедряването (подобно на по-новите форми на енергия) не са евтини и един от евентуалните резултати може да бъде под формата на по-високи цени за стоки и услуги. Освен това, особено когато става дума за относително утвърдили се индустрии, дори когато се вземат предвид разходите за кредити, както и всякакви санкции за превишаване на лимитите, добавените разходи могат да бъдат по-евтини от разходите за преминаване изцяло към нови източници на енергия. И накрая, както при всяка система, да не забравяме разходите за наблюдение (както и за проследяването на измами): или простичко казано – ще е необходима армия от анализатори, изследователи и наблюдатели, за да се гарантира, че всички играят по едни и същи правила по всяко време.
