Почти всеки знае за съществуването на явления като фишинг, компютърни вируси и зловреден софтуер: освен че забавят скоростта на сърфиране, сриват браузъри и пречат на потребителите с досадни падащи прозорци, тези скрити заплахи са се превърнали в модерни думи в областта на сигурността в интернет.
Това обаче е само върхът на айсберга на поверителността. Днес живеем в свят на шпионски софтуер, проследяващи бисквитки, национални ограничения и глобален шпионаж.
Рекламодатели и интернет компании искат да знаят и да проследяват нашите онлайн движения и данни с маркетингови цели, а правителствата искат да наблюдават различни форми на комуникация, за да открият несъгласията, да наложат закони и, в случаи като Китай, да наложат контрол над съдържанието/медийните сюжети.
Най-добрата защита от шпионаж/мониторинг на всички нива е просто да скриваме нашата идентичност чрез използването на някаква VPN (виртуална частна мрежа).
VPN е в общи линии група от компютри, свързани в социална мрежа, даваща достъп на потребителите до ресурси, докато те не са физически в същата LAN (локална мрежа). Използването на VPN ни помага да се подсигурим, че данните, които изпращаме и получаваме онлайн са криптирани и защитени от шпиониращите човешки очи и роботи.
VPN технологията е създадена първоначално, за да даде възможност на големите компании и правителствени организации за сигурен обмен на данни в техните офиси, разположени на различни места.
Самият израз Virtual Private Network е изкован в началото на 80-те и е обсъждан за пръв път през 1983 г. на Конференцията за военна комуникация на Института за високи технологии IEEE. Прилагателното virtual, произлизащо от латинската дума virtus „върхови постижения, сила, ефикасност“, навлиза в компютърния жаргон през 1959 г. със значение на „хардуер, който не присъства физически сам по себе си, но е направен да изглежда такъв от софтуера от гледна точка на програма или потребител“ и е използвано за пръв път за наименуване на функцията virtual memory (виртуална памет) в сборника Proceedings Eastern Joint Computer Conference. Следва изразът virtual machine (виртуална машина), появил се за пръв път през 1965 г. и virtual hardware (виртуален хардуер) − през 1972 година.
Най-ранната форма на VPN − софтуера IP протокол, е създаден през 1993 г. от Джон Йоанидис за такива мозъчни тръстове като Колумбийския университет и научните лаборатории AT&T Bell Labs. По-нататъшъни изследвания правят VPN технологията търговски достъпна на следващата година, когато списание Network World в броя си от 11 юли 1994 г. пише гордо следното: „Вече имаме частна виртуална мрежа от тук до Обединеното кралство“.
Първите виртуални частни мрежи били бавни при пренасянето на данни и уязвими към атаки. Модерните VPN са силно развити и могат да се адаптират към индивидуалните и корпоративни нужди на потребителите.
VPN дава възможност на индивидуалните потребители да подобряват кибер сигурността и да си осигурят известна анонимност онлайн, да прикриват местоположението си, да имат достъп да географски ограничено съдържание, да заобикалят интернет филтрите и да достигат до информация на големи разстояния.
Освен това VPN предлага предимства по отношение на цените и производителността на компании, които искат да предоставят сигурна мрежова инфраструктура на своите контрагенти.
