В Англия първоначално зеленчукът с име артишок е бил отглеждан в градината на крал Хенри VIII през 1530 г., а следващата година е споменат в писмени източници, свързани с краля. През 1582 г. Ричард Хаклут обяснява как артишокът си е проправил път към английската трапеза – „Ако си припомним, много неща, които ги е нямало преди, са били привнесени от някъде другаде, както например е станало с артишока по времето на крал Хенри VIII“. Както вече написахме във вчерашната статия Дума на деня Зеленчук, през 1727 г. градинарят-озеленител Суицър заявява, че „артишокът като всички останали домашно отглеждани зеленчуци, обича дълбока почва“.
Климатът и почвата на Средиземноморието са най-подходящи за артишока. Затова не е изненада, че трите страни, които произвеждат най-големи количества от този зеленчук, са Италия, Египет и Испания. Взети заедно, те произвеждат около половината от световната реколта от артишок. Възможно е и най-интересните рецепти за приготвяне на артишок да са се появили в оригинал на италиански, испански и арабски език, а оттам всеки от текстовете е бил разпространен благодарение на многоезиков превод.
Трудно е да се достигне до сърцевината на артишока, най-меката и вкусна част от зеленчука. Това се признава още през 1542 г., когато в книга, посветена на здравето, е публикуван следният коментар: „Нищо друго освен сърцевината на артишока не става за ядене“. Признанието, че се изисква сериозна работа, докато се достигне до меката ядивна част на зеленчука, е коментирано от инспектор Жак Клузо, (пресъздаден безкрайно смешно от Стийв Мартин) в комедията „Розовата Пантера“ (2006), който казва дълбокомислено: „Жената е като артишока – изисква много работа, докато стигнеш до сърцето й“.
Артишокът често се описва у нас като „непознатият“ зеленчук. В преводи на голям брой книги за здравословен начин на живот и пълноценно хранене се подчертава, че се приготвя трудно, но се изтъкват безспорните му качества за здравето, като способността да засища, без да трупа калории, и да сваля нивото на лошия холестерол.
