Гост на вечеря:
“Ханибал, признайте, кой е най-божественият амюз буш?”;
Ханибал Лектър:
“Ще ви кажа… Но се опасявам, че вие дори не бихте го пробвали.”;
(из „Червеният дракон” от Томас Харис)
Ако посетите изискан френски ресторант, ще бъдете поздравени от кухнята с предястие, което не е включено в менюто. Тези безплатни хапки дават възможност на шеф готвача да демонстрира уменията си преди сериозното дело, което включва поръчката, приготовлението на храната и съответно самата вечеря. За щастие изборът на съставки е по-малко противоречив от онова, което сервира Ханибал Лектър…
Изразите „амюз буш” (нещо, което носи удоволствие на устата) или “амюз гьоль” (произнася се с меко „л” и няма нищо общо с думата за по-голяма локва), което пък означава „нещо, което гъделичка гърлото”, се използват почти като синоними, въпреки че думата “bouche” се среща по-често във Франция, а “gueule” се счита за по-изискана и се използва по-широко. Разговорните думи с подобно значение в английския език са не толкова поетичните “хрупанки” или “гризинки”.
Изразите са били използвани за пръв път във Франция веднага след Втората световна война, а през следващите 20 години навлизат в ресторантите от висока класа по целия свят. Днес е немислимо ресторант, който има амбицията да се сдобие със звезден статус на справочника „Мишлен”, да пропусне тези лакомства за добре дошъл. Като задават тона на вечерята, те стават точно толкова важни за кулинарното преживяване, колкото и всичко останало, включено в менюто.
В българските ресторанти не само изразите, но и изисканите хапки – поздрав от главния готвач, са почти непознати. Затова пък съществува българско кулинарно училище с името „Амюз буш”.
