Темата имаме ли право да цензурираме класиците, напоследък събуди разгорещени дебати. Тук в случая става въпрос не за редакция на творбите им, а за изключването им от програмата по литература. Предстаете си какви реакции би предизвикал някой, ако реши да редактира “Епопея на забравените” например… Може да ви се стори чудно, но смелчага от подобна величина съществува в английската история. През 1818 година Томас Баудлър решава, че светът се нуждае от версия на пълните съчинения на Шекспир, която не накърнява женската и детската чувствителност. Подтикът му да редактира Шекспир стига до там, че променя начина на изписване на името му, а редактираното издание “Фамилният Шекспир” представя версия на пиесата “Хамлет”, в която Офелия вместо да се самоубие, се удавя, а възклицанието “Господи” е заменено с “Небеса”.
След като изсмуква голяма част от трагичното, поетичното и смешното от най-големия английски драматург, Баудлър се заема да цензурира “Залез и упадък на Римската империя” на Едуард Гибън, като изхвърля повечето от религиозните му отправки. Така той внася смут не само у читателите си, но и сред лъвовете в Рим, които след “хигиеничната” му намеса в текста били оставени да бродят в Колизеума, без да срещнат християни за атакуване.
Около 10 години след яростната атака на Баудлър срещу оригиналността в името на благоприличието, думата “баудларизация” започва да се употребява при описание на текстова преработка в името на някакво специфично убеждение. Фактът, че името на Баудлър оцелява вече цели две столетия в английския език подсказва, че изтръгването на смеха от литературата може да бъде точно толкова сигурен път към безсмъртието, както и самото творчество.
