Думата рикша (Rickshaw) е използвана за пръв път през 1879 г. в книгата на Х. Аткинсън, „Преработено и разширено издание на упражненията в диалекта на Йокохама“, в която японският език е споменат в сатиричен стил. Думата произхожда от японската дума jin-riki-sha и е съставена от три йероглифа 人力車 (човек, сила, превозно средство).
През периода Токугава (1603-1868) превозните средства на колела са били забранени и това принуждава пътуващите да преминават пеша през различни бариери за проверка на документите – стратегия за защита най-вече на владетелите от бързото движение на атакуващи военни части. Тази забрана е отменена в началото на периода Мейджи (1868-1912) и точно тогава се появява превозното средство джинрикиша или рикша.
Рикшата се превръща много бързо в популярно средство за придвижване в Азия. Тя първо се налага в Китай, а след това в Сингапур и Индия. Независимо от удобството за пътника, „бегачите”, теглещи рикшата, е трябвало да стигат до ръба на физическата издръжливост, преминавайки разстояния между 20 и 30 мили на ден и през 1882 г. вестник „Сан Франциско кроникъл” описва как голи до кръста мъже, теглещи рикши, тичат като сърни по улиците. Тази работа е била изтощителна и въпреки че е предоставяла възможност за препитание за бедните слоеве от населението, много от мъжете, стопанисващи рикши, посягали към опиума, за да се справят с физическото и умствено натоварване.
След Втората световна война употребата на рикши, движени от хора, намалява за сметка на автоматизираните видове транспорт. Днес съществуват велосипедни рикши – популярно средство за придвижване за туристите, а на места като Шанхай и Китай моторизираните рикши са все още удобно и евтино средство да отидеш до супермаркета.
