Макар превъртането на часовниците с час напред да представлява нещо като официален старт на пролетта и да създава усещането, че лятото е на път, светлата част на деня става по-дълга, а вечерите са светли до по-късно, изглежда повечето от нас не се чувстват комфортно при смяната на часовото време. Така си е – винаги ни е по-трудно да се приспособим, когато губим час при тази смяна, отколкото когато печелим час при връщането към обичайното часово време.
Естествено, стандартното време е зимното часово време, а ентомологът Джордж Върнън Хъдсън от Нова Зеландия предлага въвеждането на лятното през 1895 г. Той първоначално предлага два часа разлика, но лятното часово време (DST) е въведено официално едва през 1916 г.
Британската публика е била запозната с предложение за използването на светлината на утрото по времето на Дългите парламентарни дебати за британски Закон за лятното часово време още преди 108 години. Естествено, първоначално идеята е възприета с голяма доза сарказъм, както от депутатите, така и от обществеността, а официалният текст на закона предлага времето да се измести с 1 час и 20 минути, което да се осъществи на четири етапа от по 20 минути. Инициаторът Уилям Уилет вярвал, че това изместване на часовника напред ще спести 2,5 млн. лири от разходите за осветление.
След първоначалните вълни от скептицизъм и следвоенната реалност Законът за лятното часово време (Summer Time Act) е гласуван успешно през 1916 г. (по ирония на съдбата инициаторът на закона не доживява да види осъществяването на каузата си, понеже умира от инфлуенца година по-рано, вероятно поради липсата на въглища) и разпорежда преместването на часовника напред с един час от 21-ви май до 1-ви октомври.
Следващото писмено споменаване на лятното часово време в английския език е в дневника на Джорджина Ли: „Днес приложих новия Закон за лятното часово време. Тази нощ всеки на Британските острови трябва да превърти часовника си с час напред, за да икономисваме от дневната светлина заради разходите за електрическо или газово осветление и въглища.“
Британското министерство на вътрешните работи и националните вестници съветват как часовниците да бъдат върнати към централното време по Гринуич, понеже мнозина навремето не можели да връщат стрелките на часовниците назад, така че собствениците им трябвало да ги превъртят с 11 часа напред.
Вчера отпразнувахме един век от въвеждането на лятното часово време, но първите, които го въвеждат, не са британци. Не е изненадващо, че страната, пострадала най-много през Първата световна война, е била най-силно мотивирана да пести въглища през зимата, така че Германия и нейният съюзник Австро-Унгария започват първи на 30 април 1916 г. САЩ го въвеждат две години по-късно.
Военните години отминават, а с тях отминава и модата на лятното часово време, но с избухването на Втората световна война Великобритания отива дори стъпка напред в усилията си да пести енергия, като прилага британското Двойно лятно часово време (British Double Summertime) – часовниците се преместват с час напред от Централното време по Гринуич през зимата и с два часа напред през лятото.
През 1968 г. часовниците се превъртат напред както винаги през март, но не се връщат към Централното време по Гринуич до 1971, това е така нареченият Експеримент с британското централно време. През 2002 г. Законът за лятното часово време определя датите за смяна (последната неделя от месец март и последната неделя на октомври), за да се съобрази с Европейската директива, докато в САЩ лятното часово време започва от втората неделя на март и приключва в първата неделя на ноември. Но нещата не винаги са били така стриктни – през 50-те и 60-те години на 20 век всеки щат е можел сам да избира кога да премине към лятно часово време, в резултат на което през годината e имало 23 различни периоди на смяна на времето и масово объркване.
Днес 80 страни въвеждат лятно часово време плюс някои територии на още около 70 страни, докато 160 страни не си създават главоболия с превъртане на часовниците. Един век след старта на лятното часово време светът все още е разделен по въпроса и не може да постигне съгласие дали това е добра практика.
