Не би ли било чудесно, ако в борбата със замърсяването на въздуха можехме да използваме един гигантски пречиствател за въздуха? Просто завъртаме ключа и получаваме по-чист въздух, а всички химикали и вредни емисии попадат в удобен филтър за еднократна употреба. Въпреки че звучи като игра на детското въображение, това по същество е концепцията зад методите за улавяне на въглерода. Независимо от това дали обяснението звучи опростено или е обременено с технически термини, технологията, която има потенциал да улови ~ 90% от емисиите на въглероден диоксид (CO2) от електроцентрали и промишлени инсталации, както и приблизително 14% от глобалните емисии на парникови газове до 2050 г., вече привлича вниманието на световната общественост. За да я разберем по-добре, важно е да разгледаме термина и как функционира процесът на „улавяне“ на практика.
Ключ към този термин, естествено, е първата дума, carbon, която идва от френската carbone и е изкована през 1787 г. от химика Луи Бернар Гитон де Морво като производна на латинската carbo, със значение на „нажежени въглища“; в този смисъл, тя се използва конкретно като съкратена форма на въглероден диоксид (парникови газове) и се появява за пръв път през 1977 г. в брой на списание American Economic Review: „Таблица 1 показва потреблението на енергия в САЩ и въглеродните емисии в световен мащаб, изчислени в неконтролирани и контролирани направления.” Отразяваща идеята за хващане или задържане на предмет – в случая въглероден диоксид и други газове – думата capture навлиза в английския език през среднофренски от латинската captūra (със значение „хващам, улавям, вземам“) и може да бъде открита за пръв път в компилацията Ancient criminal trials in Scotland (1488–1624) на шотландския администратор Робърт Питкерн, в която откриваме текст от 1541-2 г.: „Освобождаване на Джон Лоузън… след залавянето и ареста му.” Във връзка с модерната, зелена технология (т.е. за борба с глобалното затопляне), съкратената форма на улавяне и съхранение на въглерод (CCS) е забелязана за първи път в резюмета на работни документи по икономика през 2003 г.
Въпреки че това е технология, която мнозина свързват със зеленото движение, действителният й произход е от малко вероятен източник: извличане на изкопаеми горива. Произведен за първи път в началото на 70-те години, уловеният кондензиран въглероден диоксид първоначално е бил използван за подобрено извличане на петрол, което позволява извличането на суров петрол, който иначе би бил недостъпен. Всъщност, макар че донякъде звучи иронично, технологията все още е широко използвана и е от съществено значение за извличането на петрол и природен газ, като едновременно с това се възхвалява като решение за парниковите емисии от изкопаеми горива.
Без да навлизаме прекалено в технически детайли (което е лесно, като се има предвид сравнително опростената технология), процесът започва с действителното улавяне на въглеродния двуокис, което се осъществява по един от трите начина: при първия горивото се превръща в горивен газ и след това се разделя основно до СО2 и водород, който се използва като гориво; вторият е химическото извличане на СО2 от изгорелите газове; третият метод е изгаряне на горивото не във въздушна, а в кислородна среда. При първоначалното улавяне СО2 може да бъде транспортиран по тръбопровод (като газ, твърдо вещество или течност) или с камион или цистерна (като течност). Достигайки крайната дестинация, уловеният CO2 може след това да бъде инжектиран в дълбоки геоложки образувания, като например във формации, благоприятни за хидравлично разрушаване, резервоари за нефт и газ или базалтови образувания, като дълбокото океанско дъно. За съжаление, нищо не е идеално. Някои твърдят, че макар това да е някакво решение за вредните емисии, то не прави нищо за намаляване на използването на изкопаеми горива; освен това въздействието на улавянето на въглерод също ще бъде намалено до известна степен от изкопаемите горива / материали за изграждане и управление на допълнителните транспортни мрежи, необходими за преместване на уловения въглерод. В зависимост от това каква технология се прилага, разходите за преобразуване на голям брой електроцентрали и промишлени предприятия биха могли да бъдат значително икономическо препятствие. И накрая, тъй като това е по-нова концепция / технология, възникват въпроси, свързани с ефективността на съхранението, рисковете за околната среда от възможни течове и проблеми, свързани със здравето и безопасността по време на транспортиране.
И все пак, въпреки рисковете, нашият „гигантски пречиствател на въздух“ може да се окаже много полезен, ако просто можем да измислим най-добрия начин да го управляваме.
